Котаракът и нощта

          КОТЕТО се роди на разсъмване. Беше едно-единствено и това много разочарова старата котка. Погледна го, примижа със зелените си очи и си помисли: «Страшно грозно е, просто невероятно, никога не съм предполагала, че аз мога да родя подобно същество. Отсега е проскубано и избелялосиво, какво ще бъде като порасне...» Котето се блъсна невиждащо в нея, протегна безцветната си муцунка и засука. Тревогата на старата котка стори път на нежността. Над тях просветляваше, денят, хубав и румен, плискаше прохладни потоци светлина над голямата кошница, в която лежаха майката и малкото котенце. Котката почувства, че мъничето потрепна при досега на светлината като от предчувствие за нещо страшно, и легна върху него — да го запази.

          Дните минаваха и котенцето растеше. Все такова безцветно и проскубано, с белезникава, почти отблъскваща муцунка. Не беше много игриво, за голямо неудоволствие на стопаните си. Хората смятат, че малките котенца се раждат на бял свят, за да ги забавляват. Подхвърлят им малка топка, кълбо прежда и се развличат с невинната им игра. Ала само на котето да не му хрумне да се заиграе с някой скъп предмет в дома им — готови са безмилостно да го изхвърлят!

          Котката се радваше, че синът ѝ поне има достойнство. Не искаше да бъде играчка, развлечение за празните мигове. Търсеше обич, избираше самотата пред безразличието. Единствено тревожният поглед на майката споделяше усамотението му.  Играеше сам, когато никой не го виждаше: с някое листо, подгонено от вятъра, с някой орех, намерен на тавана, със сенките на врабчетата. Не гонеше птичките и мишките и това я безпокоеше: как ще живее в този свят, завладян от злото — когато си роден хищник, трябва да живееш като хищник — дори и кротките гълъби ставаха стръвни и ненаситни, а нейната рожба следваше милостта! Ала преко тревогата, невинаги мъдра, я изпълваше нежна гордост...

          Като порасна още малко, започна да се заглежда в небето. Особено вечер. Веднъж остана буден до късно и за първи път видя звездите. Гледаше ги очуден и омагьосан, дори плахо протегна лапичка към тях.

          –  Мамо, какво е това?

          –  Звезди.

          –  Какво са звездите? Замръзнали светулки ли? Как са стигнали толкова високо?

          –  Твърде много питаш, глупачето ми. Звездите са очите на нощта.

          –  Какви красиви очи! Защо са толкова много? Нали всички имат само по две очи, мамо?

          –  Нощта има много очи, за да може да надникне в сънищата на всеки. Тя иска да знае и това, което казваме, и това, което премълчаваме, дори онова, което не сме и помисляли. От нашите сънища нощта събира своята мъдрост. Синя е като море, и някъде в това море е пристанището на нашите мечти, там хвърляме котвата на надеждите си, от този пристан тръгват пътеките към бъдния ден... Нощта е жадна за мъдрост и може да черпи знание дори от сънищата, които сутрин ни карат да се срамуваме... Ала дали наистина умее да живее мъдро тази вълшебница със сърце от сребро?... Хайде да спиш момчето ми, време е.

          –  Нека още малко я погледам, мамо! Тя е вперила всичките си звезди-очи в мен. Толкова е хубава, всички я обичат. Виж как здравецът и шибоят се надпреварват да ѝ подарят уханието си, как щурците искат да я омаят с песните си. Мамо, какво да ѝ дам аз? Искам да я развеселя, тя е много, много тъжна.

          –  Спи, глупаче. Нощта е жена като всички жени. Трябва да отдаде някому сърцето си и мъдростта, събирана в звездните часове, за жалост, мълчи, когато тя прави избора си. Спи, детето ми, тя дори не те вижда. Тя мисли за деня и всеки неин дъх е за него. Чуваш ли как въздишките ѝ засядат в листата на ореха? Спи.

          Но котето не заспа. То ловеше с поглед блясъка на звездите и в сърцето му навлизаше топлина. В часовете, отредени на нощта, то растеше, ставаше силно и умно, превръщаше се от коте в котарак.

          –  Я виж ти, тоя грозник станал вече цял котарак! — каза сутринта стопанинът на къщата. — Сега като хукне да гони котките, смях ще пада. Никога не съм виждал по-грозно животно.

          Сивият котарак се сви от тези думи. Стана му обидно за хората — нали тям е дадена мъдрост и сила да обградят с обич всяко живо същество?... Защо го одумват? Не всеки може да бъде красив. Опазват ли те своята красота? Как грозно казват: «Гледа подир жените като котарак!» Думите им имат мощ да спасяват, или жило — да раняват до смърт... Колко са странни, как се затварят в сляпото си бездушие!... Нима котаракът няма право да обича?

          Той обичаше нощта. Вече не пропускаше нито един неин миг. Вечер се качваше на покрива на къщата, за да вижда по-добре очите ѝ. Гледаше право в светлите ѝ зеници и признаваше пламенно любовта си. Долу в спалнята стопаните сърдито мърмореха:

          –  Какво се е размяукал тоя котарак, човек не може да мигне от него!

          Сивият котарак не долавяше тяхното недоволство. Продължаваше своята страстна изповед. Нощта и не мислеше да го слуша. Тя обичаше деня. Обичаше го отчаяно и всеотдайно. Обречено. Не можеше дори да се срешне с него. Той бягаше от нея, самовлюбен, самоуверен красавец. Денят яхаше огнения кон на слънцето и го пришпорваше, препускаше на запад, а нощта тичаше след тях, загубила сили, искаше да преплува небето със сребърната ладия на месеца, гребеше отчаяно, докато разгорещеният жребец на любимия ѝ се отдалечаваше по безкрайния друм на хоризонта. Можеш ли с лодка да настигнеш галопиращ кон?

          Нощта уморено сядаше в ливадите и песента на щурците топло я прегръщаше. Тя сломена се изтръгваше от обятията на нощната музика, спускаше се като подгонена по баирите, задъхана слизаше в града, оглеждаше се, суетна и плаха, в прозорците, отваряше ги с невидими пръсти и облъхваше с диханието си всяко кътче на дома. Отначало вечерносин, след туй теменужен, сетне съвсем черен, дъхът ѝ на гъсти вълни заливаше стаите. Сивият котарак се промъкваше тайно в къщата, изтръпнал от очакването нечий груб крак да го изрита навън, преди да се е докоснал до нощта. Това нежно погалване о сребърната ѝ душа, насаме в покоя на вечерта, бе много по вълнуващо от срещата на двора, пред погледа на всички. Очите на котарака като златни рибки плуваха в аквариума на тъмната стая, гмуркаха се в синкавия дъх на нощта, потъваха в дълбините на стаената ѝ болка.

          Искрящата и безотговорна забързаност на деня всяваше смут в сърцето на котарака. Не искаше, нито можеше да понесе ласките на своя съперник. Отбягваше го. Уморен от късните срещи с нощта, денем спеше, скрит в сянката на ореха.

          –  Хм, този котарак сигурно е болен — каза един ден стопанката — все на сянка лежи. Не съм виждала друга котка така да не обича слънцето. Ще вземе да зарази децата, бездруго само грижи ни докарва...

          –  Ще го пъхна в един чувал и ... в реката — отвърна спокойно стопанинът. —  Хич не го бива, даже котките не гони, за мишки да не говорим. Още тая вечер...

          Котаракът потръпна. Не от страх, че ще го удавят, не. Той искаше да срещне своята любима поне още веднъж, поне още веднъж да я види! Може би и тя ще усети преданата му обич... «Докато пулсира в теб животът, има надежда за обичта» му казваше често с мьдга нежност старата котка, за да го утеши. Ще види отново нощта, не могат да му попречат! Любовта, стаявана и изстрадана, се превръщаше в него в непобедима воля и сила за живот. Да срещне, да види, да обича нощта — още веднъж! Завинаги!

          Скочи и хукна към хълма, откъдето тя идеше. Видя само жестокото, кръвясало око на деня, изгарящо, безпощадно...

          Нощта тихо плачеше на другия край на небето. И изведнъж почувства как я докосна нечия обич. Взря се натам, откъдето идеше, нечакана, неуверена и лека като въздъх, топлата живителна ласка. На хълма стоеше един сив, проскубан котарак. Зовеше я. Тя разбра, че трябва да последва любовта му — подсказа ѝ го сърцето, натежало от толкова много неотдадена нежност.

          Котаракът чу стъпки зад гърба си. Обърна се. Насреща му застина черна лъскава котка с блестящи очи от небесна жар. Той я позна и изтръпна от вълнение. А тя нежно свря сребристата си муцунка в проскубания му врат. И стана чудо — сивата му козина блесна като сребро, посипано със звезден прах.

          Денят уморено чакаше нощта да го смени. Толкова години беше тичала да го настигне, беше бързала да го срещне. Защо я няма? Погледна надолу, към земята. На хълма две котки седяха притиснати и не забелязваха как слънчевите песъчинки изтичат в часовника на времето... Небето им отдаваше просторите си, светло като ден, тайствено като нощ, дълбоко като дълго таена обич.

          Денят сведе светлата си глава и пошепна на черната котка:

          –  Уморих се, ела да ме смениш!

          Нощта се извърна към котарака:

          –  Време е. Утре ще дойда пак при теб. А сега ще помоля щурците да те приспят, за да не ти се стори очакването много дълго. Иди си у дома, те няма да те познаят. За това се искат други очи... Няма да те удавят, върви. Виж небето, то бди над лювовта ни... — и черната котка с изискана грация тръгна нагоре по пурпурнозлатната стълба на залеза...

          Единственият сребърен котарак на света се върна в своя дом. Познаха го само зелените очи на старата котка... и заискриха, озарени от обич и чиста радост. Стопаните много се гордеят с незнайно как дошлия в двора им котарак от рядка порода и се радват, че се отърваха от онова грозно животно, без да сложат грях на душата си. Не знаят, че грехът е вече сторен, щом си му позволил да покълне в сърцето ти...

          Денем при котарака идва красива черна котка. Толкова красива, че никой не я пъди, когато му минава път. А нощем котаракът сънува звезди...