Предшестваща
страница

Начало

Летящата вятърна мелница
Приказка за Холандия

 

          МЕЛНИЦАТА помни този ден. Пръв пристигна рибарят. Сви криле и кацна близо до зеленикавите води на канала, в които утрото с радостта на вдъхновен художник смесваше оранжевите и розови тонове от палитрата на зората. Мелницата винаги замираше пред прелестта на този час: небето със сипеща злато щедрост замисля чудото на младия ден... Изящната хармония на багрите явно не вълнуваше сърцето на птицата. Тя пооправи с клюн перата си — стаилият се в тях лек морски ветрец се измъкна, тихо си подсвирна и полетя обратно към морето. Рибарят се почувства достатъчно красив, за да понесе вида си. Наведе леко глава и надзърна в живото огледало на водата. Не му хареса разкривената бяла птица, която се мъдреше там. «Живо огледало! — помисли си сърдито. — По-добре да бях подарил хубостта си на парче стъкло...» Не знаеше, че всичко живо променя попадналия в него къс от света, и дори когато той погрознее отразен, това е добре, това е живот...  

          Но рибарят предпочиташе лъскавото ласкателство на стъклото и изви глава да се види в прозорците на мелницата. Хареса се, настроението му се оправи и той я забеляза. Кимна ѝ небрежно. Мелницата се зарадва, стоеше сама понякога цели дни и всяко внимание, дори надменното, я радваше.

          –  Добре дошъл — въздъхна тя с всичкия тежък вятър, събран в крилете ѝ — отдалече ли идваш?

          Рибарят примигна многозначително:

          –  От много далече. Оттам, където ти никога не ще отидеш.

          Мелницата преглътна болката си и изшумя с веселия морски бриз, скрит в сламения ѝ покрив:

          –  А като идваш толкова отдалече, как позна, че си пристигнал при нас, в Нидерландия?

          –  Много просто. Ти не можеш да си го представиш, защото никога не си летяла. Виждаш само това, което е пред изпотрошените ти очи-прозорци. А отгоре е много лесно да се познае Нидерландия: една светлозелена ивица — земя, до нея една тъмнозелена — канал. И смешните ви мотовилки — твоите и на посестримите ти — махате, махате с тях — нали съм очарователен и умен, все искате да си поговорите с мен. А аз трябва да си отдъхна — на рибаря му омръзна да обяснява на глупавата мелница и той се извърна отегчен.

          Мелницата тъжно разлюля крилете си, но отдолу идеше вече корабчето с надути платна, след него тичаше вятърът, духаше с всички сили.

          –  На добър час! — извика мелницата. — Скоро ли ще се върнеш?

          –  Как да ти кажа — отвърна корабчето. — Оттук до морето не е далеч, но като го стигна, кой знае докога ще се скитам. Не си и помисляла колко е интересно да раздираш вълните, да минаваш покрай топли, загорели от слънцето брегове, после да се връщаш натоварен с какво ли не — хубаво е да съчетаваш полезното с приятното, злочеста приятелко! Сбогом, няма да се видим скоро! — и корабчето се плъзна, понесе се плавно и красиво, като децата, които през студените зими се пързалят с дървените си кънки по замръзналия канал.

          Мелницата въздъхна и се огледа. Рибарят беше отлетял нанякъде, корабчето приличаше вече на детска играчка, от тези, които Ван дер Виле прави за палавите си синове. По-добре никой да не нарушава самотата ѝ. После става още по-страшно... Никой не е самотен, когато с него са мислите му. Трябва да умееш да бъдеш сам, когато си принуден да стоиш насред пресушеното морско дъно, на едно и също място, до кадифенозеления канал и да размахваш криле в безсилно неосъществим полет. Мелницата си мислеше за рибаря и за корабчето, за това, че едни и същи ветрове опъват платната на корбчето, пълнят белите пера на птицата и скърцат в разнебитените ѝ от безплодни мечти криле. Никой от тях не спомена за вятъра. Сякаш той не съществува, този вълшебник с неизчерпаема сила. Ласкав или необуздан, тя му е благодарна. Как би живяла без поривите му?

          Всеки вятър в Нидерландия иде от морето. От сивото Северно море, което някога нямало предел. Просторите му се сливали с простора на небето. Но дошли хората и създали брега, на който живеят сега. Морето докосвало слънчевия безкрай там, където небето целува земята с карминените устни на залеза, ала намерило приют за вълните си и там, където хората строели домове, за да ги населят с любовта си... Имало вече бряг! И устремявало към него силата на вълните си, плискало обичта си между небето и земята... Защото — какво е море без бряг, нали и то трябва да се погали в сипкавата кожа на пясъка, да даде на хората студената плът на рибите, топлото пламъче на коралите, меката светлина на седефените миди. Нали затова е море — необятно и стихийно силно — за да се отдаде — на небето и на земята — да се отдаде до последната соленогорчива капка на вълните си... Това довери на мелницата самото море. Гласът му идваше при нея с вятъра.

          Един ден този работяга усърдно въртеше крилете ѝ, тя помагаше на хората да изградят още една ивица суша. Пиеше морето и мислеше, че ще изгори от жал към него. Промълви смутено:

          –  Прости ми, ти си тъй добро, пращаш ми толкова ветрове, за да не съм самотна, а аз спирам устрема на вълните ти...

          Морето тръбно се засмя в пристъпа на вятъра:

          –  Мила моя, аз съм много, много егоистично. Помагам ти, за да ми помогнеш и ти. Иначе съм обречено на самота. Безполезните са винаги самотни и нещастни — благодаря ви, на теб и на хората, вие създадохте моя бряг, моите пристанища, в които се кротвам, когато съм уморено, толкова съм ш-ш-ш-щастливо, ш-ш-ш-щастливо... Никой не може да бъде честит, ако няма бряг, който да понесе приливите и да му прости отливите. Знай това от мен, скъпа помощнице!

          В знак на голямата си благодарност този ден морето ѝ изпрати един нов вятър, който пазеше само за приятели — вятъра-влшебник. Странен беше този чародей — можеше да бъде мек като пухче от лебед и бодлив като покрит със счупени миди бряг. Приличаше на приятелството. Умееше да обръща плача в смях, радостта в болка. Имаше власт да изпълни всяка мечта и да осуети всяко желание. Мнозина се страхуваха от него. Слабите души се боят от вълшебниците — никой не е казал, че вълшебствата могат да бъдат само приятни. Но мелницата не се плашеше, какви ли ветрове не бяха я спохождали. Прие го без да се удиви, само се зарадва. Знаеше, че чудесата спят в русите му къдрици и това ѝ беше достатъчно. Никога за нищо не го молеше. Слушаше унесено играта на вихрите му със сламата на покрива ѝ. С мъдростта на препатилите вярваше, че няма нищо по-хубаво от предстоящото чудо. Години вече предвкусваше блаженството, което щеше да ѝ дари пратеникът на просторите. Чакаше търпеливо.

          Ала сега ѝ беше много, много тъжно. Тъжно до самосъжаление. И повика вятъра-вълшебник. Той изви около покрива ѝ, безплътен като блян, благоуханен като надежда.

          –  Виждам, че е време за вълшебства — пропя вятърът без да си даде време да я изслуша. Какъв чародей би бил, ако сам не знаеше кога да извади слънчевите си таинства. — Кажи какво най-много ти се иска? — прошумоля чудеcният повей в ухото на таванското прозорче.

          –  Да летя да стигна до морето, да потопя крилете си във вълните му и да му кажа колко го обичам! Да видя далечните брегове, да зърна каналите на Нидерландия от горе... — редеше мелницата, без да се замисля.

          –  Да бъде волята ти! — тържествено изрече вятърът-вълшебник.

          Размаха широките си ръкави, облъхна я с топло дихание, тя стана малка-мъничка като чайка, откъсна се от земята и полетя.

          –  Бъди благословен! — не забрави да благодари на вятъра и в този миг видя долу пийналия Ван дер Виле смешно да се върти на едно място, да пери ръце и да сочи към небето...

          Тя вече летеше. Ле-те-ше! Вятърът я вдигаше в безплътните си обятия, даваше с дъха си сила на полета ѝ, отнасяше я в просторите, в които се раждаха поривите му. Тя пореше с криле синия въздух, раздираше леката дантела на облаците, потъваше в безпредела на небето, пиеше светлината му, познаваше нежната сила на близостта му. Тази близост опияняваше и даваше увереност, увличаше в полет и отваряше път пред наболялото ѝ сърце. Тази близост говореше на сърцето ѝ. Разбираше мъката му и я преобразяваше в надежда — неясна още, но сигурна и силна. Вдъхновена за полет, мелницата с радост се отдаде на висините, носена от полъха на вятъра-вълшебник.

          Под нея остана земята и едва сега тя разбра колко много я обича. В дълбините ѝ зашумя един тъжен резлив ветрец, но той бързо стихна. Отдолу синьосиво блесна морето, осеяно от мидените проблясъци на корабните платна.

          –  Здравей! — извика мелницата, но морето не я чу.

          Тя се почувства нещастна. Когато беше далеч от него, всеки жадно поемаше призива на другия, защото си бяха на мястото, мислеха един за друг и си помагаха.

          Спусна се по-ниско. Отново извика:

          –  Хей, не ме ли чуваш? Обичам те!

          Морето потръпна от дъха на признанието ѝ, но пак не долови гласа ѝ. Посърнала, тя продължи нататък. Цял ден летя над скалистия рид на някакъв изумруден остров, над лъскавата зелена прелест на южните брегове, а привечер ѝ се прииска да застане край канала и да види как в далечината примигват восъчните очи на Волендам.

          И полетя обратно. На връщане се спусна ниско над вълните да послуша сънното дихание на морето. Равната земя на Нидерландия се надигаше на пръсти — да целуне небето. Високият свод ѝ пращаше пурпура на залеза, отразен във водите на канала. Небето на дръзновения ѝ полет и земята на усърдния ѝ труд се сливаха ведно — завинаги. Мелницата последва лъчите на заника и безшумния лъх на вятъра-вълшебник.

          Когато стигна канала, видя, че по пътя от Волендам се задава група мъже — черното сукно на дрехите им се сливаше с мрака и само тракането на дървените кломпи* издаваше присъствието им. Да, и бялата колосана шапчица на малката дъщеря на Ван дер Виле, която възбудено чуруликаше нещо.

          Мелницата тихо кацна. След малко пристигнаха мъжете и смехът им разпръсна придошлата тъмнина.

          –  Днес си прекалил с бирата, Виле — каза някой. — Друго разбирам, ама да видиш как мелницата полита в небето, това вече е много. Виж я, на мястото си е!

          Да, на мястото си! Стоеше уверено. Даже не беше усетила как отново е станала голяма.

          –  Може да ви се вижда чудно, ама я видях, наистина я видях — отчаяно се бранеше Ван дер Виле. — Полетя към морето.

          Отвърна му гръмък смях.

          –  Ако щете вярвайте! — рече обидено Виле, хвана момиченцето си за ръка и се приближи до мелницата.

          А тя тихо му прошепна:

          –  Прости ми, Виле, заради мен стана за смях. Само ние с теб и вятърът-вълшебник знаем, че съм летяла. И небето, разбира се. Мисля, че то е знаело, че ще полетя, още преди да пожелая... да съм звезда, мъничка звезда, която прекосява простора... Това ще бъде нашата тайна. Приятелството има нужда от споделени тайни. Никога няма да я кажа на рибаря и корабчето. Но ти знай, Виле, важното е не кой си, важното е да останеш верен на доброто в теб. Да се стараеш да си по-добър. Да копнееш по висините. Да не се присмиваш на другите, че не могат да сторят това, което правиш ти, нито да им завиждаш... Нашето място е тук, Виле, на този изтръгнат от водата бряг, между стихийната сила на морето и светлата мъдрост на небесата...

          –  Чу ли нещо? — попита дъщеря си Ван дер Виле.

          –  Не, татко — отвърна момиченцето.

          «Здравата ме е хванала тая бира, помисли си Ван дер Виле. Чух я да говори, чудна работа, говореше ей, с ушите си я чух! Може пък да не е от бирата...кой знае...», а на глас каза:

          –  Да вървим да спим. Късно е вече.

          Тръгнаха. Мелницата гледаше след тях от мястото си — нейното място край канала — и ѝ се струваше, че Виле отвежда момиченцето си по бялата пясъчна пътека право в небето, осеяно с устремени в полет звезди...

          Мъжете и детето вървяха бодро към светлините на Волендам и звукът на кломпите надигна леки вълни в спящото море. Те кротко се сгушиха в извоюваната прегръдка на нидерландския бряг...

_________

*кломпи — холандски дървени обувки, получили названието си от звука, който издават при ходене.

Светослава Проданова

Начало на
страницата

Предшестваща
страница

Начало