Предшестваща
страница

Начало

За камбанката, огледалото-шпионка и ключето, а всъщност за къщата
Приказка за Холандия

 

          ЗИДАРИТЕ пристигнаха в ранна утрин, преди слънцето да залее канала с топлите си отблясъци. Строежът на нова къща трябва да започва с първите лъчи на слънцето. Те ще пробият водата, ще се гмурнат дълбоко и ще проправят път на подпорите. Когато слънцето свети, когато то ти помага, не е мъчно да изградиш дом върху водата. Пък и колкото е по-трудно, толкова по-яки са основите. Къщата ще стои, стъпила върху водите, горда, че макар и да не е кораб, здраво държи на повърхността топлината на едно огнище. Ще бъде доволна, та нали, макар и прикована, винаги ще пътува към някоя човешка надежда.

          Стремително расте нагоре. Основите ѝ не са широки, но са здрави, върху тях тухла по тухла проглеждат иззад червените рамки стаите, в семейно съучастие си намигат със замъглени от мазилка очи и вече отправят мечтателен поглед към улицата покрай канала...

          Някой ще стане стопанин на новата къща. Тя трябва да си го избере сама. Изборът е трудно нещо. Изборът плаши и вълнува. Има лекомислени къщи. Те предлагат подслон на първия срещнат: когато не им хареса, го изхвърлят и го заменят с нов. И така безкрай. Други заплащат заблуждението си цял живот. Търпят неприятния, немарлив или жесток стопанин, макар че подпорите им поскърцват от болка.

          Нашата къща не е лекомислена. Тя дори е малко недоверчива. Сложила е на прозореца на първия етаж огледалце-шпионка. Може да види всеки, още щом се зададе по улицата, да го огледа внимателно, да го прецени. В замяна на услугите си огледалцето иска от нея само едно — да се съобразява с преценките му. То вече се държи като стопанин, ала къщата дори и не забелязва наглостта му, заета със сложния си избор. Минаха вече две цветарки, един коминочистач и четири котки с искрящи зелени очи. Не им отвори вратата си. Не са достатъчно солидни. Но ето този господин може да влезе. Казва се Ван дер Брюге и е много разсъдлив, сериозен и богат. Сигурно ще се грижи за нея. Така ѝ пошепва огледалото. Мъжът влиза и стъпките му я разтърсват. Малко неприятно усещане, също като земетресение. Той поглежда простия ѝ под, наднича нагоре по стълбището, струва му се недостатъчно представителна. На къщата ѝ идва да се разплаче. После трепва от надежда: «Сега ще надзърне през прозореца, ще види колко хубав изглед към Амстел имам, ще ме хареса...» Но стъпките на Ван дер Брюге вече се отдалечават по улицата...

          Ето че се връщат четирите котки. Спират пред вратата. Захващат странен разговор. Къщата затаява дъха на огнището си:

          –  Представяш ли си, мила, такава глупост! Да сложиш огледало на прозореца! Да му се довериш, на това измамно бляскаво стъкло! Къщите понякога са наивни до глупост!

          –  Скъпа, тя е просто съвсем нова, няма опит. Но основите ѝ са здрави. Можем да ѝ простим заслепените прозорци. Трябва да ѝ помогнем!

          –  Мога да ѝ дам чудодейното ключе. В началото всяка къща има нужда от приятел, който навреме да я заключи. За да не влиза всеки.

          –  И някой, който да ѝ помогне да разбере на кого да отвори. Заключената врата не е изход, сестричке. Заключените къщи може и да рухнат. Аз ще ѝ подаря една камбанка. Тя ще ѝ подскаже какво да прави.

          –  Ей, писани-вълшебници, защо вие не останете при мен? Толкова сте добри и мъдри, направо чудесни! — искреното възхищение, обичта  и благодарността бяха освободили  вмиг къщата от тиранията на огледалото-шпионка... — Ах, би било прекрасно!...

          –  О, не, ние живеем на един шлеп в Амстел. Вълшебниците престават да бъдат вълшебници, когато живеят твърде удобно! Пък и никой не трябва да изменя на дома, който го е приютил, нито на ръката, която го дарява с ласка. Не бива да се погубва вълшебството на живота! До скоро! До следващото чудо! — И котките тръгнаха, без да докосват тротоара.

          Цял ден камбанката потрепваше и прозвънваше от стъпките на минувачите. Звънеше ту претенциозно, ту самонадеяно, ту безразлично. Ключето тъжно поскърцваше, дори проплака:

          –  Ще ръждясам така! Ужасно е да не можеш да избереш стопанин за един дом! В цял град — нито един достоен. Но по-добре да стана на прах, отколкото да се окажа лош съветник! Каква отговорност! Ти поне ловиш стъпките им, действаш по интуиция!

          –  И аз отговарям — за интуицията си! — обиди се камбанката и разсеяно прозвънна с ясен звук. Минаваха цветарките и коминочистачът.

          Къщата почувства как потрепнаха основите ѝ. От радост. Не беше чула тихия звън на камбанката. От толкова много предана помощ и от строгостта на ключето нещо бе станало с нея. Основите ѝ бяха укрепнали. Можеше да ги разлюлее само обичта.

          Ключето пропя и отвори вратата. Под звъна на камбанката в къщата влязоха цветята на Амстердам и едно изцапано със сажди обещание за щастие. Влязоха толкова уверено в своя дом, че от стъпките им огледалото-шпионка се олюля, падна и се разби на малки късчета лицемерие. Грижливите стопани начаса ги изхвърлиха.

          Порозовяло от задоволство, вечерното небе се огледа в прозорците и озари стаите с последните лъчи на деня. Денят, който от висотата на небесния свод обещаваше да се завърне с тихи котешки стъпки, за да твори чудеса — обикновени и удивителни...

Светослава Проданова

Начало на
страницата

Предшестваща
страница

Начало