Предшестваща
страница

Начало

Неоткритият континент

 

          ХААН слизаше към брега. Морето го зовеше както в летните нощи мечтите зоват сънищата да тръгнат по дирите им. Безбрежието на небесата се спускаше над равните поля на Нидерландия — жаждата на духа можеше да търси простор навред — в звездните висини или в дълбините на морските води — трябваше ѝ само дръзка смелост, непримиримост и вяра... Топла като ласка, разнежена от дъха на лятото, нощта бе прозрачносиня, дала бе тъмната си багра на сивото Северно море. То въздишаше щастливо, че може поне веднъж да прилича на южните си събратя. Нощта седеше на брега, потапяше пръсти във вълните му и двамата се наслаждаваха на мига, в който знойният полъх на юга ги беше докоснал. В мигове като този се ражда прекрасното — земята застава трепетно на пръсти и приласкава с поглед тихата звездна обител, светът се приближава до съвършенството... Щастието на изпълнената мечта, на сбъднатия копнеж прави нощите, моретата и хората по-добри и по-открити. За да познаеш истината за някого, опитай се да надникнеш в дълбоко скрития тайник на мечтите му. Въжделението е същността на света, неговият далечен, недокоснат, все още нероден утрешен ден. Над притихналата земя, в неизбродния безкрай на вечно бдящото небе, неговата зора чака своя час...

          Пълната оранжева луна осветяваше мечтите на малкия Хаан, приличаше му на омаен южен плод, узрял в северното небе, упояваше го с мекия аромат на испанските градове... Бляновете на Хаан напомняха призрачни безплътни кораби, разпорили гъстата синева на слънчевотоплите води, търсещи нови, непознати и мамещи земи, над които, блед и немощен, свети Южният кръст. Ала тази уязвима флотилия се разбиваше в непристъпната твърд на невъзможното — няма вече неоткрити брегове, няма, късно се е родил. Има мечти, които се раждат обречени. Трябва да си много силен, за да поиш с кръвта на сърцето си обречена мечта. Съумееш ли да я запазиш от отчаянието, да не я стъпчеш, да не я захвърлиш, тя става твой втори живот, истински, извоюван, макар и отказан. Тази нощ Хаан стоеше на морския бряг и се мъчеше да пропъди от сърцето си една обречена мечта. Усети, че не ще може. Иначе трябваше да се откаже от себе си, от странната южна нощ, която целува Северно море, от светлия шепот на луната-портокал, която му казваше, че всичко е възможно, дори да се спаси обреченото, когато не можеш и не искаш да го изоставиш. Високо горе дълбоката и вярна синева на небето, незнайно за младия мечтател, чертаеше пътеката му към невъзможния блян с лунна светлина над тъмносините вълни...

          Следвайки светлината, странно озарила нощта, неусетно бе стигнал до пристанището. Истинската светлина винаги отвежда в мирен пристан, приютил най-дръзките желания на сърцето човешко. Хаан обичаше пристанището на Волендам, тихия плисък на вълните, дъха на безкрая и уюта от близостта на селцето, обичаше онова чувство на увереност, което будеше в него гласът на морето, потърсило покой за безбрежната си душа в прегръдката на кея. Огряни от лунно сияние в стихналите води сънно се полюшваха няколко стари кораба, запазили спомена за времето на непознатите континенти. Хаан обичаше най-малкия от тях, разбит от солената сила на вълните, с  раздрани от ветровете платна — ранени криле, които сега, в сребърната лунна омая, се полюшваха величествено като флаг на мечтите. Корабът го позна. Посрещна го с радостния зов на корабната тръба:

          – Ти  си тъжен, Хаан, навярно защото времето се е изплъзнало от пръстите ти, избягало е назад и ти не можеш да го настигнеш, да го върнеш, да откриеш някъде там, в скритите му съкровищници, далечните непознати брегове от миналото, опасни и мамещи с техните тайнства, с целия неподозиран свят, който могат да ти разкрият. Не тъгувай, Хаан. Само бъди верен на мечтите си. Верността винаги и във всичко побеждава времето. Верността ни отвежда в просторите на вечността. Тя е великото богатство на човешкото сърце. Само направи правилния избор — на кого, на какво да си предан докрай — отдай се и знай къде те отвежда изборът ти. Не бива да сгрешиш. Поемеш ли по пътеките на светлината, тъй както сега вървиш след сърмената нишка на лунното кълбо, верността ще е гарант за щастието ти. Тя, която ни закотвя в един-единствен пристан, само тя може да ни даде необятност, по-безкрайна от океана, блаженство, по-голямо от безсмислената свобода... Верността е свободата да бъдеш честит, да избереш съкровеното имане на сърцето си. Изкачи се на мостика, Хаан. В сърцето ти като пътеводна звезда грее волята на светлината — следвай я докрай! Време е да отплаваме, Хаан. Хвани в ръка компаса на мечтите. Напред, Капитане! Ще бъда с теб, ще следваме светлината вътре в теб, тя ще озари пътя ни към неоткрития континент. Той съществува, Хаан, континентът, който ще откриваме заедно — днес и в безкрая на дните — за да не угасне пламъкът в нас!

          Хаан скочи на мостика. Корабчето, вдъхновено и радостно, само полетя, но не напред, както очакваше щастливият му капитан, изтръпнал в предчувствие на чудо — кой знае къде ни води чудото! — лекият плавателен съд, познал толкова превратности на съдбата, летеше стремително надолу, в хладната дълбина на Северно море... Хладна... не и в тази нощ на удивителни събития, защото мечтата бе докоснала и нея, бе преминала през тъжните вълни с южна трепетна мекота, те топло прегръщаха кораба и нежно плискаха силата на надеждата си, обливайки със свежестта си капитана, този малък, уплашен Хаан...

          –  Спри, къде отиваш, ще се удавим!

          –  Хаан, запомни добре, докато не нагълташ достатъчно горчилка, мечтата не се сбъдва. Не може да загинеш, ако вървиш след звездата, единствената, твоята звезда, онази, която небето е запалило за теб от вечността, още преди да те има, онази, която ще гори за теб винаги, в безпредела на дните, в необозримия простор на живота. Тя огрява висините, приготвени за твоя полет, тя осветява дълбините, които трябва да познаеш. За да я следваш, трябва да си готов на всичко. Поеми дълбоко въздух, отиваме при морския оракул.

          Корабчето заседна в коралов риф, но вместо да се уплаши. весело изрече:

          –  Тук сме в самото сърце на тайните! Питай оракула за каквото пожелаеш. Той знае бъдещето на мечтите.

          –  Къде е оракулът? Не го виждам.

        –  Коралът е най-добрият оракул на всички морета. Не мислиш ли, че е странно да заседнеш в коралов риф в Северно море? Подобно чудо заставя да спреш и да се замислиш. Струва ми се, че за това са чудесата... Коралът е ваятел на прекрасен свят, творец на пленителна и уязвима красота, той създава вселени от собствената си плът, изстрадва ги и затова е тъй мъдър и толкова проникновен. Да вземем от неговата мъдрост, Хаан, да поемем по пътищата на неговите откровения... Кой знае дали пред теб няма да се открият и дълбините на океана, и висините на небесата? Дали тази странна луна горе не ни води при мъдреца оракул? Хайде, питай, трябва да се върнем във Волендам преди небето да отзове луната и да призове новия ден!

          Небесният купол стелеше лунна пътека не само по гребена на вълните, светлият път докосваше чистия пясък на дъното, изтръгваше от песъчинките звездни отблясъци... Светлината отведе плахите стъпки на момчето в чудния свят на пророка корал.

          –  Добре дошли! — гласът на корала беше дълбок и покоряващ. Красивата същност има красив глас. Хаан усети как боязънта отстъпи пред пленителното очакване на истината, неговата истина, неизразима, непозната и тъй желана. Коралът я виждаше, четеше я в сърцето му, огряна от небесна бистра светлина, тя се откриваше на вещателя и на младия пътешественик. — Не се бойте от мен — продължи прорицателят на морските дълбини. — Бъдещето плаши само слабите, а слаб е този, който не познава себе си. Нито светлината в сърцето си. Аз съм тук, за да я открия, да изявя сиянието ѝ. Страшен съм само за кораби, изгубили посоката си. А вие следвате звездата си, звездата на мечтите. Хаан, аз познавам твоя блян. Хубаво е, когато искаш да откриеш нещо, стига да знаеш какво. Няма вече непознати брегове, Хаан, нито на север, нито на юг. Има само един бряг, който малцина си дават труда да изследват. Над него грее неугасима звездата на чистите сърца. Мисля, че трябва да тръгнеш към него, той ще стане твоето сбъднато въжделение. Ала знай — никак не е лесно да го откриеш. С далекоглед не ще го видиш дори в ясно време. Трябва да се взреш в него отблизо. Не е тук или там, пръснат е навред. Просторите му се сливат с неизследимата шир на небето. Мечтите ни го търсят, духът ни го лелее. Искаме да го открием. Едни тръгват към него по верния, други — по грешния път. Всеки, който търси и жадува, среща желананото по пътя си. Не винаги го вижда... Отвори очите и сърцето си, Хаан, отвори ги и върви към мечтания бряг!  Мисля, че бях ясен?

          –  Нищо не разбрах... — промълви Хаан.

          –  Благодарим ти, приятелю! Да тръгваме! Довиждане! — извика корабът, а на Хаан прошепна: — Аз ще ти обясня, понякога мъдрите обичат да крият зад неясни думи прозрението за света. Боят се, че няма да им повярват, мъдростта често среща неразбиране и дори презрение. Истината е винаги много проста. Изкуство е да ѝ се довериш. Тя е най-близо до съкровената мечта. Идва от звездните висини, озарява сърцата и ги изпълва с копнеж. Копнежът по невероятното, необикновеното, трудно изпълнимото, по онова, което изглежда невъэможно. Невъзможно — за кого? Там, горе, в необозримата вис, гори твоята звезда — небето бди над скрития блян на сърцето ти и те води по светли пътеки към него, прави го близък, осъществим, жив. Днес си тъй близо до него, само не спирай насред път, само не оставяй да те владеят съмнение и страх. Стой на мостика, дръж  здраво руля! Следвай звездата, Капитане, и слушай внимателно.

          Континентът, който трябва да откриеш, е светът на прекрасните неща, светът на ДОБРОТО. То е навсякъде, разпиляно като дребен розов пясък. Светлината в сърцето ти заставя да искрят песъчинките, помага ти да ги видиш, разкрива ти тайната им красота. Ще събираш тези чисти зрънца цял живот и от тях ще ваеш кораловия бряг на твоята обетована земя. С мъдрост, сила и постоянство, с надежда, копнеж и вяра. Много съм плавал. Ветровете ме обичаха. Страстно разгръщаха стихията си и късаха платната ми. Не им се сърдех, любовта никога не е достатъчна, а и не знаеш нивга колко обич може да понесе онзи, когото любиш... В самото дъно на вихрите си ветровете бяха меки и гальовни, нежни и успокояващи. Благодаря на небесната шир, която ми ги пращаше и в поривите на обичта ми даваше мъдрото си наставление. Знаех всички тайни на морето. Eдна от най-кръвожадните акули цял живот мечтаеше да бъде делфин и да разговаря с хората. Не можеше да се разбере с тях и... не ѝ достигаше сила да следва доброто в себе си... А красивото морско конче сънуваше, че е господар на морето. Когато се събудеше, крехко като сън и суетно като желание на диктатор, не си намираше място... Бъди внимателен, Хаан, не бъркай истинското добро с привлекателната маска... Пази сърцето си, не наричай доброто зло, а злото — добро. Истинското добро понякога показва зъби на акула, а може да бъде и съвсем, съвсем незабележимо. Доброто може да изгаря от срам да се изяви, да, малки ми приятелю, подавай му ръка, поощрявай го, насърчавай го. В нашия отдавна открит свят се случва да е опасно да покажеш на другите доброто, стаено в сърцето ти. Търси, Хаан, търси.

          Сега ще се върнем във Волендам. Там те очакват първите пътеки на новия континент. Виж това сияйно небе над нас, то ще те води към чудните откровения на един вълшебен и невидим свят. Довери му се. Чуваш ли отдалеч нежния зов на музиката в нощта? Ти си пред своята първа находка... Знаеш ли, Хаан, когато в единствения хотел на Волендам засвири музика, тя пронизва тялото на парализираната Хендрике, блъска в сърцето ѝ, звъни със сребърни камбанки в ушите ѝ, тя става гъвкава и силна, тя танцува, Хаан, покорява всички балетни сцени в света и раздава парите си на бедните деца, тя, вечно недоволната и роптаеща Хендрике. Помогни ѝ да живее доброто на мечтите си, приятелю! Разчитам на теб. А твоят най-голям враг, Патрик ван дер Лоб, той вчера се сби с теб без да знаеш защо, нали? После взе  закуската ти. Занесе я на едно бездомно куче, негов другар. На отиване за училище вече бе споделил с него своята филия с масло. Той, Патрик, който няма жал към никого... Може би заедно ще нахраните и подслоните безприютния му приятел. Стореното добро сплотява, изглажда враждите, превръща бившите врагове във верни съюзници... Доброто често се примесва със злото, както капките кехлибар се смесват с пясъка на брега. Ала пясъкът отмерва пресекливия дъх на времето, а кехлибарът събира светлината на вечността...

          Толкова Хаан, няма да ти отнемам щастието на откривателството. Пред теб е целият свят — небе, за да те води, море — за да зове към необятното, земя — пролетнозелена или зимнозастинала, която ти поверява надеждите си — вглеждай се дори в безмълвните камъчета по пътя си — ПРЕД ТЕБ Е БРЕГЪТ НА ДОБРОТО. Над него свети твоята звезда... Пристигнахме, Капитане!

          Волендам спеше под бледото северно небе и от дълбините на сънищата му изплуваше потъналият неоткрит континент...

Светослава Проданова

Начало на
страницата

Предшестваща
страница

Начало