Предшестваща
страница

Начало

Розовата планина

 

          БЕШЕ една от многото планини, които обграждаха сочнозелената равнина, ухаеща на лавандула. Билата ѝ докосваха нежната синева на южното небе във вечен стремеж към висините. Светлият простор ѝ нашепваше скрити тайни и тези тайни я водеха в чудния свят на необикновените мечти. Блянове, които и на нея самата изглеждаха неосъществими. И все пак — тя се надигаше, потапяше върховете си в безпределността на вишинето и всичко ставаше достижимо, възможно, осъществимо...

          Отначало планината не бе розова — отблизо склоновете ѝ бяха синьозелени, а отдалеч — лазурни, като на повечето планини по света. Дните изгряваха и залязваха, обагряха в розово света всяка утрин, всяка вечер и в светлото розово сияние планината виждаше едно послание на небето, което я призоваваше да бъде различна от останалите планини. Тя повярва в призива му, поиска да го последва. Нещо повече — превърна повика му в мечта, в светъл, възвишен, необикновен блян. Копнееше да бъде различна, един копнеж отначало плах и неуверен — малко са онези, които не искат да бъдат като всички, толкова са малко, че винаги ги вземат за високомерни, самозабравили се и какви ли още не. Понякога имат право. Понякога въжделението да се отличаваш полека се стапя пред враждебността на света... Напразно си отива желанието да си може би малко по-добър, си мислеше планината, дори не, не по-добър, само мъничко по-близо до небето, до този безкраен купол леещ светлина над всички — добри и недотам добри, да вземеш от светлината му, да погалиш необятността му, да усетиш с недрата си, жива и сгряваща, вечната му любов към земята. Планината лелеше този устрем и не искаше да се откаже от него — все едно в какво биха я упрекнали. Та нали преди всичко е важно да разбереш защо и в какво искаш да си различен от другите, да избегнеш суетата и самолюбуването. Тя знаеше — и най-високите ѝ върхове не са по-величествени от небето... А то, вечното небе, слиза над тях да ги целуне. Тихо изплуваше от размислите ѝ още един блян, още едно основание да се отличава от обичайното: планината искаше да подари на хората долу, в равнината, радостта да открият отново небето и света, гален от сиянието му. Да им каже, че един ден могат да видят през прозореца си неочакван и несънуван свят, изтъкан от светлина. Че животът може да бъде прекрасен, стига да имаме смелостта да променим отдавна известното и утвърденото, онова, което сковава душите, обрича ги на тление и помрачава блясъка на вечното небе, осъдено да остане неразбрано...

          Озарена от своята необикновена мечта, планината искаше да научи хората на толкова много хубави и красиви неща, че не можеше да го стори сама, макар да бе силна и изпълнена с вяра и кураж. А когато изпълняваш тъй възвишена цел, най-предано ти помагат онези, които споделят стремежа ти...

          Планината знаеше вече кого да призове на помощ, кой бе най-близо до извора на въжделенията ѝ. Извиси още по-нагоре върховете си, докосна самото небе и се провикна:

          –  Ей, облачета-бели кончета, къде е слънцето?

          «Къде е слънцето, къде е слънцето...» — повтори ехото, родено в скалите, то искаше да помогне на планината, която го бе приютила в пазвите си. Облачетата препуснаха към другия край на небето и откриха руменобузото слънце, съненозачервено и малко раздразнено.

          –  Помогни ми! — помоли планината. — Искам да бъда розова като захарна пръчка. Ти можеш да го сториш — дай ми от твоята руменина, малко, толкова малко, че като се разтопи във въздуха, вместо огненочервена да стане прозрачнорозова. Нали знаеш, хората се боят от огъня, пазят се от теб със слънчобрани и плажни шапки. Искам да познаят небето и теб като негов дар. Трябва да обикнат твоя огън по най-нежните му оттенъци. Трябва заедно с теб да им дадем малка, независеща от нищо радост! Ще ми помогнеш ли?

          –  Разбира се! — отвърна слънцето. — То знаеше, че този, който дава светлина на другите, пръв пие от щерните на радостта и остава вечно млад. Вярваше, че изворите на живота бликат там, където са посвещението на истинното дело и истинната обич. И щедро разля по хълмовете живителната сила на лъчите си.

          Беше лесно да се каже и невероятно трудно да се изпълни. За да стане планината розова, слънцето не биваше да залязва зад облия ѝ гръб. Дори когато умората го смазваше, не оборваше глава. Не спеше и планината — не е достатъчно да си розов отвън, за да дадеш вяра на другите. Грееше цяла — в недрата ѝ тлееше огън, неин собствен, не слънчев. Над нея, над усърдния слънчев пламък, небето затаяваше с надежда диханието си.

          С трепет очакваха утринта — планината с новата си светла премяна, слънцето, страстно отдадено на мисията си, и просветлелия простор, нежно прегърнал долината. Напразно. Хората поеха забързано пътя си както всеки ден, без дори да погледнат към удивителната розова планина. А стигаше само да я зърнат и денят щеше да им покаже най-хубавата си усмивка. Ала те не вярваха в чудеса, не се и опитваха да повярват, още по-малко — да ги открият. Само един стар и невероятно недоверчив мърморко съвсем случайно долови розовото сияние. Бе вдигнал очи към небето, недоволно пухтеше:

        –  Абе, я да видя, май пак ме преметнаха с прогнозата. Щяло да има хубаво време. Хайде де! Няма нищо по-глупаво от неоснователния оптимизъм, а основателен просто не съществува... Я! Дивотия! Зрителна измама — синя планина, розова планина... Няма такова нещо! Всеки разумен човек знае, че планината е купчина камъни, които отдалеч и пембени може да ти се видят.

          И все пак нещо го накара да тръгне към странното видение. Вървеше през лавандуловите ниви и чудно, съвсем нелогично, започна да вярва, че може пък и да има хубаво време. В последна сметка логиката на този огромен, висок простор, обгърнал света в топлите си обятия, навярно е различна от логиката на нашите размисли... С тази нова крехка вяра стигна полите на планината и му се стори, че е в сърцето на една огромна захаросана ябълка, от тези които в детството му стопляха есенните дни на сбора, даряваха радост на людете, дошли от селата в родния му градец, и пълнеха с обикновени желания младата му душа. Ех, тези събудени спомени! Като пчели, усърдно сътворяващи медената пита на живота... Странно свиреше вятърът, надул панаирджийска свирка, облаците като шарена дъга вихреха багрена въртележка пред него... Той разтърка очи. Светлото розово сияние не изчезна. Озарена, планината приличаше на чиния с пяна от ягодово сладко, от онова, дето майка му пазеше за гости и докато го вареше в медната тава, отделяше за него пяната. Ах, тая сладка пяна, сладка като докоснат с пръстче детски блян, размазана по цялото лице, а пред очите ти подскача огънят, румен и светъл, също като засмяното слънце отгоре ти. И ти се струва, че небето спуска от висините златна стълба и те кани да поемеш по нея, да се окъпеш в светлината му, да познаеш просторите му, да споделиш радостта му...

          Прииска му се да остане цял живот в приказната планина. Розовото чудо бе тъй завладяващо, не можеше ли да живее в него... Над него, близък, прозрачен и чист, небесният свод зовеше, искаше от него да промени всичко — себе си, живота си, нещата, в които вярваше... Стана му страшно — имаше жена и деца. И приятели, които го смятаха за здравомислещ. Трудно е да се отдадеш на розови чудеса, да преобразиш себе си, да се откажеш от своя малък свят и да се втурнеш и онази огромна звездна вис... може би... но как... Трябваше да си върви, неговият делник го чакаше. Чудото... може би ще го сподели някога, ще се потопи отново в розовия светлик на новородения ден. Нека само да не е много скоро. Когато има внуци. Ще им го разкаже като приказка.

          И си тръгна.

 

          Слънцето тъжно попита планината:

          –  Може би сбъркахме? Не е ли по-добре да си починем? Аз умирам за сън, ти изгоря издъно от този огън...

          –  Не — отвърна тя. — Ти си слънце, имаш толкова пламтяща мощ, аз съм планина — камъкът гори, но не изгаря. Трябва да издържим. Да доживеем мига, в който всеки ще има желание да остане при нас — между земята и небесните висини — да изкачи розовите склонове, да докосне небето. Оставаме, ще устоим. Ще стоим, докато всички узнаят нашето чудо, докато повярват в него. Тогава може и да си починем. А може би тогава ще имаме желание за нови чудеса ?...

 

          През лавандуловите поля деца тичаха към планината и високо над главите им се рееше хвърчило в доверчив устрем към слънцето, в страстна жажда по безкрая на небето...

Светослава Проданова

Начало на
страницата

Предшестваща
страница

Начало