Предшестваща
страница

Начало

Гущерът и цветето

 

          ГУЩЕРЪТ живееше в малката суха вдлъбнатина, която се точеше край пътеката. Едва дочакваше да отмине зимата и се измъкваше от дупката си върху нагретите камъни. Не можеше да прекара и миг сам. Имаше нужда от хората, отправили стъпките си към планинския връх. Не го вълнуваше техният устрем, копнежът им за небето, което спускаше над тях светлата си синева, за да остави слънчева диря в сърцата им. Жадуваше само да сведат глави надолу, да го забедежат! О, не, той не искаше да бъде за тях само част от пейзажа, жива трепетна струна от света в подножието на небесата — само това не! Не желаеше да чува похвали за природата, а той, толкова красив и надарен, да остава в сянка. Ала хората го отминаваха, не го виждаха. Свободни и извисени, бяха дошли да се любуват на планината, виждаха в нея път, който ги водеше към високите ясни простори над билата — дори планината не бе за тях предмет на преклонение, камо ли един гущер. Ако искаше да бъде част от поднебесната прелест, може би щяха да го видят, да открият и в него красота, да застинат удивени пред още едно неочаквано чудо, да, ако би пожелал да бъде онова мъничко, странно и красиво явление на живота, на многоцветието на света, сътворен от небесна светлина — ако би... Но така... Светът на планината, багри и звуци слети ведно, тъй близо до безкрая на небето, ги завладяваше, водеше ги, зовеше ги нагоре — малкото влечуго, проснато на припек в лениво самодоволство напразно чакаше знак на особено внимание... Жаждата да подчини погледите им, гордите им стъпки, го изгаряше по-жестоко от августовско слънце. Ах, това проклето слънце, към него вдигат очи, а аз... Та аз съм по-достоен, по-достоен, по-достоен!  

          Гущерът не дружеше с никого. Никой не заслужаваше неговото внимание. Благосклонно поглеждаше само уморения стар жабок, който отвреме-навреме му подхвърляше плоски ласкателства. Всъщност гущерът нямаше нужда от тях — дълбоко в себе си знаеше, че жабокът е по-грозен от него и си казваше: «Тоя поне няма с какво да ме засенчи».

          Дните минаваха, а желанието му да покори цялата планина растеше като жажда в зноен ден...

          Една вечер, премалял от напразно очакване на жадуваната слава, гущерът прекоси пътеката и се озова на малка полянка, покрита с едри златистожълти цветове, напомнящи кралски корони. Бяха красиви, неизказано красиви, и за първи път сърцето на гущера трепна от непозната нежност и възхита. Приближи се до едно от цветята. Попита го с най-нежния си глас:

          –  Обичам те! Искаш ли да бъдеш мое?

          Небето над планината запали първите си звезди за неговото първо признание в любов.

          Гущерът добави:

          –   Обичам те! Искаш ли да ми станеш корона?

          И звездите побледняха.

          –  Аз съм цвете! Искам да бъда цвете! Харесваш ми, но не мога да бъда ничия корона — ако се откажа да съм цвете, ще умра — изрече непреклонно цветето.

          Нежността в сърцето на гущера бавно се стопи. Вбесен от съпротивата на крехкото създание, той успя да потисне разочарованието си и да прикрие гнева си:

          –  Мога ли поне да те целуна? — рече, презрял светлото чувство, което го бе владяло само миг. Небето кървеше тихо на запад, светлината умираше заедно с пожертвания трепет — небето стене от болка за всяка прокудена обич.

          Цветето не се усъмни, не прозря лицемерието. То доверчиво склони главица. Толкова изгреви и залези лееха светлата си кръв над поляните — до тази вечер само слънцето го бе целувало — не познаваше коварството на целувката. Гущерът стисна челюсти и отхапа нежното златисто венче. После измъкна с език едно от узрелите в него семенца и го отнесе в своята безводна вдлъбнатина.

          Малкото зрънце бе за гущера съкровена надежда, то пазеше спомена за един странен светъл порив, споходил сърцето му и му бе скъпо с тази стаена в него памет... и със съзнанието, че на свой ред, то можеше да се превърне в разкошна корона... Докато го носеше към малкия сух улей, гущерът лелееше удивителния блян за любовта редом с ненаситния глад за могъщество, и мъничкия зародиш на живот и красота, още преди да се превърне в цвете бе обречен да сбъдне мечтата и да задоволи себичния му стремеж. Високо над билата небето осветяваше пътеката с копнеж да озари сърцето му...

          Цял ден рови сухата пръст, за да засее семето. Преодоля леността си и се завлече до малкото блато, в което живееше жабокът. Двамата мъкнаха мътна, жабунясала вода, за да полеят зрънцето. На третия ден то показа тънко светлозелено стъбълце. Сърцето на гущера трепна, смутено от крехката му красота. Небето лееше мека светлина над новото чудо на живота. Изтръпнал, гущерът припълзя до свежото стръкче и му зашепна, разкъсван между нежност и себелюбие:

          –  Расти, моя малка коронке! Аз измъкнах твоето семенце от венчето на едно умиращо цвете. Толкова много го обичах! Обожавах разкошната красота на златните му листенца! Но то бе твърде неблагодарно, имаше някакви свои странни представи за живота... Знам, че ти не ще ме разочароваш — та аз с такъв труд те отгледах. Носих за теб вода чак от извора в края на гората, тежко беше, но го сторих за теб. Нали няма да ме изоставиш, няма да ми откажеш нищо?

          –  Няма! — изрече жертвоготовно цветето и усети как някаква тъмна сила го притиска и превръща в подобие на корона. Над тях заваля светъл дъжд — небето плачеше над сухата вдлъбнатина, в която самолюбието на гущера погребваше още една надежда за истинска обич.

          А гущерът чакаше короната да порасте, да стане достойна за царствената му глава. И се разтапяше от наслада, предвкусваше бъдещото си величие... Споменът за онзи първи трепет чезнеше, отнесен от стихията на честолюбивите му желания, която поглъщаше цялото му същество...             

          ... Докато един ден... Един ден той видя, че до НЕГОВОТО цвете е поникнало друго. прозвънващо като камбанка синьо стръкче. С изострения слух на собственик дочу, че нежните звуци зовяха цветето. отгледано с толкова грижи, покорено с толкова усилия. Потръпна. Какво ще стане сега? Ами ако коронката поиска да си остане просто цвете? Страхът го накара да стъпче и сетната следа от светлина в сърцето си, този сковаващ страх пред изплъзващата се близост и пред отиващата си надежда за величие. От този миг страхът диктуваше постъпките му, тиранично и неотстъпно. Небето над върховете стаи светлика си.

          Поиска да прогони страха. Помоли мравките да плъзнат по крехкото звънче, да унищожат очарованието му. На сутринта росата, пратеница на светлия простор, докосна с влажни устни стръкчето и смъкна от него неканените гости. Какво да прави сега, какво? Нали чуваше как камбанката зове:

          –  Бъди цвете, любими мой! Ти си цвете, цвете като мен. Есента ще ни откъсне от стеблата и ние ще се превърнем в птици, ще полетим далеч оттук! Знаеш ли колко е хубаво да летиш, знаеш ли колко е прекрасно да си близо до небето?

          –  Не мога! — бранеше се с последни сили НЕГОВОТО цвете. — Гущерът ме е отгледал, дълг ми е да му бъда корона. Обичам те и ИСКАМ да летя с теб, ИСКАМ да позная висините, но не мога, не мога...

          Това ИСКАМ уплаши още повече гущера. Току-виж неговата корона литнала нанякъде, неблагодарница такава! Беше време да стори нещо — сега или никога! Не знаеше какво... Нежното чувство изтляваше, страхът вземаше връх, будеше в него неподозирана жестокост... Небето, радостта от полета, висините на обичта — имаше ли всичко това смисъл... и какъв? Не разбираше, не искаше да разбере, искаше да задържи цветето, малката капка светлина, дори ако светлината на всемира трябваше да угасне... нямаше време за размисъл... сега или никога! Изпълзя по стебълцето на камбанката и задъвка сините листенца. Изгриза ги. Когато стигна до последното, усети, че неговото цвете го гледа. Завладя го отново страх, примесен със срам и желание да се оправдава. Побърза да се смъкне долу, да не разруши легендата за своето благородство. Нямаше нужда. От зле разбрана вярност цветето корона бе ослепяло... Можеха да останат заедно — той гузен, цветето — незрящо... ала бдящият над планината светъл свод подготвяше ново чудо. Дъхът на неговата обич, преобразен в есенен вятър, се готвеше да слезе в сухата вдлъбнатина край пътеката...

          В последния ден на лятото топъл вихър увлече в полета си изсъхнали листа и гущерът, безпомощен пред устрема му, видя как неговата коронка отлита, обвила с прецъфтелите си листенца едно полуизгризано синьо парашутче. Бе си останала цвете. Златното ѝ венче обгръщаше оцелелите живи листенца на камбанката. Пазеше ги като очи, с които се вглеждаше в себе си...

          Цветята отлитаха далече, като птици. Отчаян, гущерът проследи с поглед полета им. Кротък есенен лъч слезе от висините и погали угасналите му зеници. И той видя прелестта на планината, чу бистрата песен на извора. Тиха нежност бликна в сърцето му, пробудена от топлия небесен зов...

          Наведе глава и, изгубил дъх, се спусна да догони цветята. Пълзеше в сухите треви, преодоляваше купчинките на мравуняците, вслушваше се в съветите на вятъра.

          Изминаха много дни преди синьото парашутче да се спусне на една полянка, огряна от мирната светлина на есенното пладне. Цветето корона и камбанката заспиваха в прегръдката на земята и сънуваха пролетта...

          Гущерът пристъпи и промълви стеснително и ласкаво:

          –  Опитайте се да ми простите... Светлината може да проникне във всяко сърце — небето е толкова високо и тъй щедро... Сега вече ще ви обичам истински. Защото вие сте цветя, пък аз съм само един гущер... Ще бдя над вас, ще ви закрилям. В края на зимата слънцето ще ни събуди и вие ще разцъфтите щастливи под милувката му. А аз ще се радвам на хубостта ви... И ще ви пазя.

          Вятърът поде щастливата и благодарна въздишка на семенцата и я отнесе в кристалния простор над върховете. Небето приютяваше в светлото си  лоно склоновете и ги приспиваше с обещание за обич...

Светослава Проданова

Начало на
страницата

Предшестваща
страница

Начало