Предшестваща
страница

Начало

Коминочистачът
Или
Приказка за щастието

 

          КОМИНОЧИСТАЧЪТ живееше под самия покрив, единствено покривът го отделяше от небето. (Дали го отделяше или го свързваше с него?). Така му беше толкова лесно да ходи на работа — сутрин само прекрачваше прозорчето и се озоваваше сред комините, с които беше добър приятел. Комините, устремени към небето като зовящи за помощ ръце... коминочистачът прочистваше гърлата им, задръстени от черните сажди на неразбирателството, задушени от нагара на свадите, от хиляди несправедливи думи, укорни погледи, гневни жестове, които гасят огъня в камината. Когато привършеше работата си, надникваше в тях, и ако го лъхнеше топъл аромат на сладки, беше доволен. Комините издигаха към небето светлия лъх на своята благодарност, а той тръгваше нататък по покривите, понесъл на рамо надеждата.

          Коминочистачът никога не влизаше неканен в нечий дом. През отвора на комините долавяше тайните на всяко човешко гнездо, а по аромата и цвета на пушека умееше да отгатне силата на огъня, сгрял сърцата на стопаните.

          Винаги беше близо до небето и до слънчевото му вълшебство. И небето го даряваше с обич защото бе предан и отзивчив. Безкрайното и вечно небе имаше нужда от малкия коминочистач, имаше нужда от неговото разбиране и нежност. Защото небето тъй често се чувства самотно и изоставено, когато земните жители остават глухи и слепи за светлите му послания... Ала коминочистачът вярно пазеше своя таен н мълчалив договор с небесния простор. Ако облаци закриеха слънцето, мигом взимаше синя четка като тази, с която чистеше комините, и помиташе с нея неканените гости. Щом пък забележеше, че небето е посивяло от тъга, измъкваше своята розова четка и му даваше надежда, че утре пушеците на комините ще бъдат само бели, че от изгрев до залез тихият дъх на благодарността ще докосва синевата му. Признателно, небето пръсваше в лицето му слънчеви капчици. Коминочистачът ставаше златнолуничав и на хората им се струваше, че самото слънце занича през комина. Светлината на чудната обич между малкия посланик на надеждата и голямото небе тайно завладяваше домовете и сърцата...

          Воден от тази светлина един ден при коминочистача дойде беден младеж. Постоя на прага на таванчето и каза, че му заблазява, задето е така близо до звездите. Те с жена му живеели в мазето, а дотам не стигала звездна светлина. Трогнат от жаждата по небесата, притаена в немногословната му изповед, коминочистачът обеща, че още тази нощ ще събере сиянието, което се лее в неговото прозорче и ще им го прати през комина. Тогава младежът се оплака, че коминът им изглежда е запушен, не тегли, в мазето е студено, а те дори не могат да му платят, за да им помогне.

          Коминочистачът не изчака молбата да слезе от очите върху устните на младежа. Знеше как безсмислено може да унижава бедността. Смутено отвърна «това няма значение» и хукна с всичките си четки. Надзърна в комина. Не беше запушен. По лютивия дим позна, че в бедното огнище горяха най-евтините дърва, тези, които никой не купува, защото са влажни и кадят. За да издържи човек без огън в такъв суров мраз, душата му трябва да е пламтяща. Необходимо беше да им помогне. Огънят в сърцата трябва да им стигне за цял живот и те не бива да го пилеят за прогонване на студа и сиромашията.

          Помисли за това и видя как се изнизва парцалив дим, приличен на дрипава старица. Приятелската обич, запалена от общия устрем към звездите, бе пропъдила бедността. Тази, която невероятно умело гълташе сърдечен огън, побягна подплашена — за нейното гърло точно такъв неугасващ пламък бе убийствен...

          Коминочистачът разтвори широко ръце — малкият човек взе с благодарност в обятията си огромното небе. Прегръщаше го и се приютяваше в безкрая му с упование, а синевата сипеше над него изобилно и щедро златни искри, рояк светли пратенички на любовта му. Вместо да подложи луничавото си лице, коминочистачът протегна длани, събра пълни шепи огън и радостно го спусна в огнището долу. Лумна пламък, освети бедната стая и на него двамата влюбени сгряха ръцете си. Бяха щастливи — без празнични сладки и печена пуйка — защото никой не можеше да им отнеме топлината в душите. На покрива, далеч от земята и близо до небето, един дребничък коминочистач събираше светъл огън и молеше висините да бдят над него.

          Огънят в сърцата и този в огнището ще горят заедно. Огънят е нужен, той е щастието в дома, неговото спокойствие, желанието да са един до друг. Огънят е дар от небето, небето, което, невидимо в приземието, свети неуморимо и вярно за всички. Без останалото може да се мине.

          Коминочистачът ни донесе щастие! — каза младата жена. — Бих искала да го докосна, за да сме винаги честити.

          Тръгнаха към таванчето по стръмната стълба, сякаш се изкачваха към небето. Копнежът по звездите чака от всеки усилието, което е необходимо, за да ги докоснем. Коминочистачът излезе да ги посрещне. Жената го допря плахо. Мъжът задържа ръката си на рамото му. Той прие смирено тихата им признателност и отвори широко вратата на своя дом — врата към простора, от който идва всяка светлина и комуто принадлежи всяка благодарност.

          Тримата седнаха до прозорчето и пропуснаха през осаждените си пръсти светлината на звездите. Вечерницата пламтеше като малко огнище, а Млечният път се виеше в далечината като гирлянд, украсил празника на обичта.

          Млечният път към небето, Млечният път на щастието...

Светослава Проданова

Начало на
страницата

Предшестваща
страница

Начало